По някакъв странен и сюрреалистичен начин, върволицата от коли и шума на клаксонит за мен вчера се яви като преобраз на целия ни народ. Забързани, нехаещи от това, което се случва по върховете, зад кулисите или във фундаментите на българското общество. И както може да се предполага, масата от хора биха излезли от колите, за да застанат до протестиращите само ако настъпи икономическа криза и им свърши горивото или парите за гориво и храна. Което е разбираемо, но не и оправдаемо. Понеже не само с хляб ще живее човек, но и с достойнство и справедливост.
А сега трябва да тръгвам, понеже като всички нормални хора и аз трябва да се наредя на опашката от коли пред нас, за да се придвижа до центъра и да се гмурна в морето от заетост и проекти, които запълват 12 часовия ми работен ден. И въпреки това планувам следващия понеделник да съм отново там. И кой знае, може пък да се чуе и малко по-друг шум този път, не само от клаксони.
No comments:
Post a Comment