Стартира дискусионен клуб "Свободна България"

На 14 Май, 2008 година в София бе учреден Дискусионен Клуб Свободна България.

Дискусионният клуб ще стимулира разпространяването на информация, подпомагаща изграждането на България като свободно общество. Какво означава 'свободно' общество? За разлика от популярната хедонистична концепция за свобода, учредителите на клуба вярват, че 'свободно' е това общество, което първо и преди всичко оценява отделната личност и нейните права, семейството, правото на живот, законноста, върховенството на закона, което гарантира справедливост и свободата всеки да преследва собствената си визия за живот, без намесата или контрола на държавата.

Ние вярваме, че държавата трябва да служи на отделната личност, а не обратно, както е било за достатъчно дълго време по времето на комунистическата диктатура.

Ние не вярваме, че държавата трябва да решава всичко в живота на хората, или че трябва да се вживява в ролята на родител, образовател, инвеститор или свещенник. Свободното общество се изгражда от свободомислещи хора, а истински свободомислещите хора са свободолюбивите хора. Това е единствената 'рецепта' за общества като българското, които за дълго време са били опресирани, манипулирани и държани в подчинение.

Свободата започва със свободата на словото, съвестта и мислта. Свободно общество не може да има без да има дадено базисно знание и разбиране за приницпите на свободата и свободното общество. Липсата на тази информация е довела до разочарование в много хора в България, които са отвратени от рециклирането на едни и същи персонажи в политическото пространство. Именно тези политически функционери с неадекватните си или дори съзнателно насочените си действия, се стремят да дискредитират идеята за демокрация и да доведат обществото до състояние да поиска отново управлението на "силна" или "желязна" ръка. Този феномен и политически синдром можем да видим в явлението "Путин" и "путинизацията" на Русия - едно общество, което съзнателно позволява на едноличен силови политик да експлоатира желанието на масите за нормален живот и сигурност и да запази едноличната си власт чрез безочливи манипулации, игра на роли и смяна на кабинети. 

Именно затова ние смятаме, че нашият принос преди всичко ще е в това да стимулираме и фасилитираме една образователна платформа, диалог и дискусия, които имат за цел да внесат светлина в сумрака на популярната мисъл в българското общество по въпроси като демокрацията, свободните пазари, правата на човека, политическите идеологии и техният генезис, както и настоящото цивилизационно разпределение засягащо света и България като участник в глобалните процеси.

Според нас най-голямата криза в българското общество е именно липсата на информация и разбиране по фундаментални въпроси засягащи общественото и държавното устройство. Крайно време е ние, хората, да си вземе обратно правото да мислим, говорим и влияем. Право, което много хора, осъзнато или не, са делегирали на жреците на политическата система, медиите и други налащи себе си среди и кръгове със специални интереси.

Формат

Клуба ще се събира на своите сбирки ежемесечно на дата определна предварително. Всеки път член на клуба или поканен гост ще изнесе кратък реферат по предварително подбрана тема, която засяга свободното общество. Лектора представя дадената тема и се задължава да направи анализ на изложеният проблем в контекста на българското общество, след което се задължава да вземе позиция, отразяваща мирогледа на свободомислещ човек и на базата на ценностна система гарантирана от традиционните християнски морални ценности.

Следва отворена дискусия, в която всеки от членовете е свободен да зададе въпроси, да изкаже свое мнение 'против' или 'за' изложението, което тощу що е било представено.

Гости на дискусионният клуб ще могат само да присъстват и да слушат. Само членове ще могат да подготвят теми, да се изказват, да предлагат теми и да канят гости. Всеки член може да доведе максимум по един гост на сбирка.

Всяка сбирка на клуба ще се записва и аудиото ще се качва на защитена част от сайта, достъп до която ще имат само членовете. Също в тази защитена част на сайт ще се качват всички реферати, така, че архива на Клуба ще е достъпен за всеки новопостъпил член.

В момента се изработва правилника за членство, който ще гарантира нивото на клуба и основните граници и етика, която ще диктуват нашата среда.

Ако желате да станете част от клуба, моля попълнете вашата молба тук.

Благодарим ви за интереса!

Анти-американизмът днес - опит за личен поглед

от Иван Груйкин

“Не понасям американците...Много са арогантни...това не е демокрация, а полицейска държава...мислят, че всичко им е позволено...твърдо съм против каубойските нашествия в Афганистан, Косово, Ирак...не може да се държат като господарите на света...глупави и некултурни, само за пари мислят...избиват се едни други – непрекъснато се стреля в училища, университети...”

Това са най-често срещаните обяснения за антиамериканизма на много от моите познати. Признавам, че за всяко едно от тях могат да се намерят много и конкретни основания. Това са и възраженията, които се правят при коментирането на американския обществен, политически и държавен модел. Можем ли обаче да смесваме двата въпроса (личното отношение и обществения модел) и какви са действителните причини са подобни крайни обобщения?

Когато говоря за американския обществен, политически и държавен модел, не мога да не започна от конституцията. Документ, към който американците имат почти религиозно благоговение. Ясно и точно дефинирани принципи, права, процедури, въплътили в себе си копнежа за свобода и широтата на духа на бащите-основатели. Сравнително малко промени – всичките наложени в резултат на дългогодишни обществени битки и постигнато национално съгласие. Може би най-прецизната регламентация на същинското разделение на властите, при което всяка една от трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) е независима, но може да бъде сдържана и ограничавана от другите. И всеки текст е пропит от основното – личността на човека и неговите неотменими, дадени от Създателя права. Ясни гаранции, че държавата не може да се намесва в области – неприкосновена територия на личността и обществото от граждани. Свещен характер и действителна свобода на словото, на печата, на религиозните убеждения.

Законът е всесилен. Няма значение дали си дъщеря на президента или световен шампион по бокс, наследница на бизнес-империя или поп-идол. Съдия в Кентъки може да създаде сериозни проблеми на световен концерн по иск на засегнати, а независим прокурор – да притисне до стената самия президент заради „безобидна” лъжа (Първанов, дори да имаше право, никога не би се кандидатирал в САЩ). И всичко това става пред очите на цяла Америка – шумно, досадно, истерично – без ограничения и забрани. Но тези правила се знаят от всички. Предварително. Такъв е законът. Еднакъв и предварително известен на всички. Така е най-справедливо.

Бизнесът и парите са всесилни. Оценката за всяко нещо минава през пазара. Всичко е пари – на пръв поглед потискащо, скучно, но ясно и честно. Някак трудно се разбира от хора, симпатизиращи на останали без доходи „народни” и „заслужили” артисти в посттоталитарна България. Наистина, последното е тъжно. И за да е ясно кой какви доходи трябва да има, се нуждаем от обща, задължителна, универсална мярка за усилията, идеите и резултатите на всички. Така е най-справедливо.

Да, но американците и тяхната външна политика ...... Защо наистина толкова ни дразнят? Ще започна от себе си. Контактувал съм и контактувам с много американци. Мога да кажа, че познавам страната им и живота на хората в нея. В самото начало често се дразнех, опитвах се да ги поставя на мястото им, непрекъснато намирах аргументи против тях и за собствената си правота ...... Докато в един момент си дадох сметка, че ние принадлежим на различни светове, говорим различни езици и затова може би не се разбираме. Аз – възпитаният през 70-те и 80-те години на 20 век „силно да любя и мразя”. Пълен с клишета като национална гордост, превъзходство над останалия (т.е. – капиталистическия) свят, „всичко българско и родно” е „най” и т.н. Нескрито желание за самоизтъкване и никакво прозрение за това, че изключително важно е да можеш да слушаш и изслушваш. Убеден, че любезността и демонстрацията на уважение към другите е проява на слабост или липса на храктер. Никаква задълбочена представа за етика на взоимоотношенията; за това, че негативизмът е лошо, а окуражаването на хората – добро; че е недостойно да разбиваш дребните и досадни илюзии на другите само за да им докажеш, че грешат..... И се срещам с едни хора, които се подсмиват на разпалените ми приказки как Македония винаги е била българска и колко са лоши сърбите и гърците..... Отиваме на почивка, а те приготвили план, разни игри, теми за разговор, някакви досадни и наивни приказки за общуване, опознаване и т.н. А аз съм отишъл за карти, спане и каквото дойде .... Разказвам им страхотни (български) вицове – те не само че не се смеят (т.е. – нямат никакво чувство за хумор!), но явно ги намират за груби и дискриминиращи!? Разбира се, че съм подразнен. Всъщност, най-естественото и лесно нещо би било да продължа да си държа на своето. Тия пък за какви се мислят..... Не стига, че са в България, ами ще ми се правят на интересни. Плюс това основания имам, колкото си искам. Моето образование е по-добро; от столицата съм, а те – от някакво си градче в Охайо; знам много повече от тях за история, география, политика .... Но нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че има и други неща. Например в гледката как цялото американско семейство дружно мие колата и им е страшно приятно да са заедно, а на мен и през ум не ми минава да се включа в играта на моите деца. Или изненадващата констатация, че през цялото време моите американски приятели не бяха казали нищо негативно за когото и да било. Или подхода при дребна лъжа на някое от децата – от лека усмивка до заслужена бащинска гордост от мен и целодневни сериозни разговори и специални възпитателни техники от американците. Изведнъж си дадох сметка, че тези хора нито са глупави, нито наивни, нито арогантни и надменни. Те имаха система. Проста, ясна, ефикасна. Имаха правила. Бяха отговорни и даващи. Убедени в правилността и наложителността на всичко, което правеха. Също така малко скучни, може би просто възпитани....вече не бях сигурен. И убеденото спазване на системата от правила беше по-важно за тях от това да се харесат на някого. Очевидно не правеха и опит – всъщност това най-много ме дразнеше. Но вече знаех, че проблемът е в мен. Те изобщо не се дразнеха от мен, само аз от тях.... Тяхната принципност и систематичност беше огледалният образ на балканската ми хаотичност и разхвърляност. Системата и правилата – на пълната им липса при мен. Простотата в отношенията – отрицание на навика ми да бъда оригинален и интересен, често за сметка на някой друг. Ефикасността на усилията им – укор към моята инертност. Разбрах, че раздразнението ми е породено от интуитивното усещане за собствени дефицити, които общуването ми с тези хора показа. Разбрах още, че това общуване е чудесна възможност за попълването на тези дефицити. Дори възможност да осмисля по-добре от тях правилата, да направя системата по-ефикасна, а резултатите – да надминат техните резултатите. Всъщност, не е ли това истинската полза от всяко едно общуване?

Мисля, че нещо подобно се случва и при нациите. Америка е успяла, могъща и самоуверена. Има принципи, система и убеденост да ги следва. Много често без да се стреми да се харесва на другите (разбира се, в международните отношения това не е толкова просто както в личните). Самоувереното демонстриране на тези принципи, система и резултати от прилагането им дразни останалия свят. Самото съществуване на Америка е постоянно напомняне за дефицитите на останалите. Как да се чувства комунистически Китай? Или Иран на аятоласите? Кастро (няма значение кой) и Чавес? Но от това дали можем да преодолеем раздразнението си от превъзходството на другия и да видим в днешна Америка възможност зависи дали ще си останем в ролята на завистливия бедняк. Япония имаше най-голямо основание за раздразнение и отхвърляне на САЩ след Втората световна война. Но Япония използва възможностите на примера и общуването и днес е втората икономическа сила в света. Куба избра другия път.

Какво прави България? В началото на промените всички бяхме големи американофили. Всички бяхме и за СДС. Всички бяхме религиозни. С изключение на комунистите, разбира се. После какво стана. Комунистите днес са най-православните (с Максим начело, разбира се, и по руски образец). СДС го няма, а Америка е виновна за всичко. Разгърдени „патриотари” ни обясняват как сме най-великите на планетата, и че не може да ни критикуват някакви си с 200-годишна държавност – нашата била над 1300. Че американският посланик трябвало да бъде бит както в Македония, задето си позволявал да се намесва във вътрешните ни работи. Вместо да се изчервим от срам, че един чужденец ни казва срамната истина за родната прокуратурата (в случая), ние помпаме националистически мускули. Луд човек, обвиняван публично в извършването на убийство, е главен прокурор, а ние убиваме вестоносеца! При положение, че самата новина ни е отдавна известна, но никой не осмелява публично да каже истината и да потърси отговорност. И не би ли трябвало да сме благодарни на Америка и нейния посланик за тази принципност и казването на истината. Защото така те ни помагат по същия начин, както по времето на комунизма ни помагаха с оценките за режима на Живков. Тогава бяхме благодарни. А сега?

Има и друго, което не е честно да пропуснем. Можем ли изобщо да си представим днешния свят без САЩ? С доминиране на ядрените сили Китай, Русия, Индия и Пакистан (с Великобритания и Франция за цвят), а скоро и Иран! Даваме ли си сметка колко неморално е отхвърлянето от комплекси и завист на политическия и икономически лидер, който в последните 60 години е истинският локомотив на световното развитие? Замисляме ли се, че почти всички придобивки на технологичното ни столетие (и на предишното) имат американски произход и заслуги? Много бързо забравихме рухването на комунизма и чия заслуга беше това. Не наша, нито на комплексирана Франция или на тогава все още разделена Германия („обединена Европа” още не го бяхме чували като термин). Комунизмът рухна заради систематичната, принципна и самоуверена политика на САЩ под президентството на самоуверения и арогантен с „империята на злото” Роналд Рейгън, която политика бе плащана от милиони „скучни”, „глупави” и „арогантни” американци. Всъщност, така беше платена нашата свобода от комунизма.

Нека ние не бъдем глупави, несправедливи и арогантни. Да се замислим чии интереси обслужва митът за „лошата” Америка. Не е ли очевидно, че антиамериканизмът днес е новото знаме на световното левичарство. Днешните оплаквачи на Америка се гневят на извращенията в затвора “Абу Гариб” в Ирак, ехидно намигат при споменаването на скандала „Люински” и неотдавнашния сексскандал, провалил с трясък политическата кариера на губернатора на Ню Йорк. .................. Можем ли да си представим друга страна в света, в която да е абсолютно сигурна липсата на медийна цензура, и която незабавно да потърси (и постигне) справедливо разрешаване на изнесения от медиите проблем? Извращенията в споменатия иракски затвор станаха известни от самите американци и само след година виновните бяха справедливо осъдени. „Дребна забежка” едва не костваше президентския пост на Бил Клинтън, но той и семейството му платиха висока цена........... И само за сравнение – изневерите и извънбрачните деца на бившия френски президент Митеран бяха една от най-грижливо пазените обществени тайни, аферата за незаконното финансиране на партията на бившия канцлер Кол така и не доведе до нищо, а многобройните корупционни скандали и проблеми с правосъдието на Силвио Берлускони останаха буря в чаша вода, която само повдигна реномето му пред италианците и му осигури нов премиерски мандат. Изобщо не ми се говори за Путин и независимостта на руските медии, слугинажа на българските наследници на „Работническо дело”, „свободните медии” в Китай и арабския свят. И вместо да чувстваме като свой свещен дълг независимостта на медиите, правото да знаем всичко за властта и да искаме отговорност за всяко прегрешение на управниците, ние хулим единствената страна, която го е постигнала и ни показва как това може и трябва да се направи! Америка излага на показ всичките си слабости, недостатъци и пороци, а ние се възмущаваме, когато някой друг (защото ние не можем или не искаме) ни покаже калта, в която сами се тикаме. Няма недосегаеми, няма забранени теми и тези. И това е единствено възможния начин обществото да върви напред и да просперира, безкомпромисно запазвайки фундамента на демокрацията. Достойно за възхищение и подражание. Но вместо това – провинциално оплюване и сочене с пръст, без да изпитваме и капка срам от случващото се в собствената ни страна и пълната манипулация и безнаказаност на управляващите.

Стрелбите в американските училища, разтърсващите криминални истории, ............... Не идеализирам американското общество, и то има своите дълбоки проблеми. Вярно е, че при комунизма (както и при фашизма) сигурността се налагаше насила. Свободата и спазването на общи правила и принципи имат своята цена, която понякога е трудно да бъде платена, особено когато сам си засегнат.... Но такива неща се случват по целия свят.... Основните разлики са в споменатата по-горе липса на цензура и манипулация на фактите в САЩ, от една страна, и в сигурността и ефективността на полицията и съда, от друга. В САЩ полицията наистина респектира, а съдът раздава правосъдие. Полицейските шефове не се срещат с „оперативно интересни лица”, а съдът не се интересува от това кой е баща ти, колко си богат или известен. Скучно, досадно и потискащо – полицейска държава! Но ако в сравнимия с България щат Уисконсин за една година загинат 1000 души от катастрофи по пътищата (а там шофират всички, не 30 % от хората, и зимата е ужасна), това би довело до незабавна оставка на губернатора, полицейските шефове, със сигурност ще има много осъдени за подобна щатска трагедия. Тук това е част от националната самобитост и се повтаря с мазохистично постоянство всяка година (със съответната „актуализация” на броя на загиналите)....

За военните действия в Косово, Афганистан, Ирак. Признавам, че съм раздвоен и не съм склонен да се мятам от „осана” до „разпни го”. Иска ми се да има и друг начин.... По-скоро интуитивно усещам, че в днешния глобализиран и взаимнообвързан свят случващото се някъде там касае всички ни. Убийствата на хора поради политическите им убеждения или заради това, че са преминали от исляма към християнството, ме засяга пряко. Както преди десети ноември 1989 г. се надявах Америка и свободният Запад да се намесват при всеки случай, когато човешките права зад „желязната завеса” се нарушават и борещи се за свободата си хора са убивани и затваряни. Скрита мечта на всеки жадуващ за свобода по времето на Живков бе Америка да смаже комунизма по света и в собствената ни страна. Ако може - насила и незабавно. Съзнавайки, че няма как да стане, продължавахме да мечтаем..... Голяма част от българите (партийни секретари, многобройната партийна номенклатура, облъчените от тоталната комунистическа пропаганда и просто безразличните) бяха против подобен вариант и против Запада и тогава. Те са против Америка и сега.

А защо трябва да отказваме това право на хората в Ирак и Афганистан? Само защото ценящите и искащите свободата там са по-малко от мнозинството, смятащо, че промяната на традиционната религия заслужава смърт и че жените могат да бъдат публично бити и убивани с камъни? И във фашистка Германия противопоставящите се на безумията бяха малцинство. Това означава ли, че ако Хитлер беше ограничил действията на законите на расовата чистота само в Германия или околните страни, това можеше да остане негова вътрешна работа? Всъщност, и тогава Франция и Великобритания водиха „балансиран” и „демократичен” диалог с диктатора, та се наложи после Америка да ги спасява. А те бяха гарантирали спасяването на Полша и Чехия .... видяхме как.

Мисля, че справедливостта изисква преди да заклеймим някого, поне малко да се опитаме да го опознаем и разберем. А не да се оставим на пропагандното облъчване на Тошо Тошев и компания, на комплексите и страховете си. Преди 15-ина години отидох за пръв път в Гърция. Жена ми едва ме накара да тръгна. Бях сигурен, че няма какво хубаво да видя там, близките бяха принудени да търпят националистическите ми брътвежи за това колко сме ги били гърците, как никак не ни харесват, колко са лукави, как преди Втората световна война сме имали три пъти по-висок стандарт от тях и т.н. Още в Солун ни посрещнаха хора, които разбиха представите ми за гостоприемство и човещина. Нито намек за исторически спорове, национална вражда или неискреност. На сутринта домакинята ме изпрати на вратата, държаща чинно в ръце прясно лъснатите ми обувки. Съпругът ни изпрати до самия автобус за Атина, където пък ни посрещнаха други хора, правещи всичко възможно да останем доволни от Гърция и нейното гостоприемство. На връщане към България домакините ни от Солун ни чакаха на гарата, за да ни дадат подаръци за децата и пълни чанти с плодове. По телевизията чули за кризата в България и празните магазини.

След 2-3 години заведохме в Гърция родителите на съпругата ми. Баща й е от стар македонски род, всичките свързани с ВМРО (не днешното на „Иван” Каракачанов, разбира се), имали са и член на ЦК на Организацията. До пресичането на границата той говореше с патос за миналото, за героизма на българските войници по линията Драма-Ксанти-Гюмюрджина, с пренебрежение към гърците и т.н. Колкото повече напредваше пътуването ни, той ставаше се по-мълчалив. Накрая откровено заяви, че тук хората отдавна си живеят живота и успяват, а ние като в известния виц „още влакове взривяваме”. Но имаше доблестта да бъде честен към видяното и към съвестта си, а не да търси „под вола теле” и да продължи да робува на стари стереотипи и нови медийни внушения.

Оттогава не съм си позволил никога да бъда предубеден и да се поддавам на пропаганда. Дори всички вкупом да ме убеждават в нещо, важно е да го вида с очите си, да го усетя със сърцето си, да го премисля честно с ума си. И да се опитам да знам повече за света, за историята и миналото, за другите.

В името на бъдещето.